От Ком до Емине... Почти...

Преди да кажа каквото и да било друго, трябва да се знае - до Емине не стигнахме. Да си кажа право и до Ком не успях да се кача, но опитах...
Събота сутрин е. В София е горещо, прашно и скучо. Така че след закуска натоварихме малко багаж, предимно за Алекс и потеглихме. За Берковица.
Берковица се намира на около 80 километра от София по пътя за Лом през прохода Петрохан (ако ви става лошо по завои, минете през магистрала Хемус, през Ботевград и Враца). Пътят не е особно хубав - в смисъл, че има и много дупки, но за около час и малко, много натискане на спирачката от моя страна и най-малко три микроинфаркта се стига.
Малко почивка, качваме туристите (Емо и Руми) и потегляме.
Нали не сте си помислили, че ще се катерим - аз опредлено не бях. Та с колата до хижата (новата), грабваме запасите за пикника и до най-близкото тихо място за засядане. Да, ама не.

Че натоворихме храната за пикника - натоварихме, идеята ни със сигурност беше да намерим място за пикника, само дето търсенето ни отне около три часа и половина.
Първата ни спирка беше старата хижа. Слънцето препичаше, пътят беше отъпкан от камиони на сечището, а Алекс естествено се сърдеше.

Оттук стана страшно, защото идеята за кратката разходка в събота се състоеше в изкачването на връх Ком. За протокола - ако още не сте разбрали, не си падам по катеренето на планини. Изобщо. Но пък беше забавно. Беше пълно с туристи, които за разлика от нас вече слизаха от върха.

Аз естествено бях на опашката на малката ни групичка. За свое извинение ще кажа, че бях заета да снимам красотата на пътеката. Наистина.

След около два часа, останала почти без запаси на кислород и действаща на автопилот стигнахме подножието на билото. Добре, ще призная - заслужаваше си. Гледката към т. нар. "фуния" не може да се сравни с нищо.

По нататък не продължихме. Бяхме прегладнели, уморени (не само аз) и вече ставаше хладно. Така че след кратка фото-почивка, се ориентирахме надолу. (Забелязали ли сте как пътя обратно, минава многократно по-бързо от пътя нагоре).

Върнахме се на изходната си точка и в подножието на пистата разстлахме пикника. Тук е мястото да се запитате, защо мъкнахме храната през целия път нагоре. Поуморени към 17 часа трябваше вече да се ориентираме към път към София. (И отново за бързия път обратно).
За да го чуете от мен - мрънках през целия път в планината, изпохапаха ме буболечките, имам мускулна треска и дори 5-годишния ми син е по-добър планинар от мен. Но ми хареса. Наистина.

Останалите снимки са тук.
А, да, и проверете какво още можете да видите в Берковица.

Желание за Златна рибка

Тъжно ми е. Още ме държат спомените за пясъка и слънцето, и водата. Да де ама защо - слънцето пече и в София, пясъка по улиците е достатъчен, а водата... Различно е.
По-хубаво.

Та за морето.
В петък в 17 часа излязохме от София. С две почивки (неизбежно - кафе, люлки и други такива) бяхме в Карнобат в 21 часа. На другата сутрин в ранни зори се бяхме стегнали за морето. Е, не тръгнахме веднага, разбира се. Но тръгнахме.

Кое море - къмпинг Златна рибка до Созопол. Преди месец-два преоткрих това място. Вълшебно е.Или поне беше в детските ми спомени. Тихо, почти безлюдно, мързеливо. Търсих много дълго, но така и не успях да открия снимка от онова време. Да направя разликата.
Днес почти можеш да пропуснеш входа за къмпинга - сгушен сред лъскавите хотелски комплекси около Созопол.

Плажът е страхотен - равен, тих, чист... Е, не много тих и не много чист, ама това си е наш проблем, не на морето. Мръсничко си беше, дори открих презерватив и превръзка във водата:(. Та нищо общо няма както казах със спомените ми. Иделичната къмпингова обстановка е подобрена с лъскава ВИП зона, покрита с хамаци и нарове. Има Wi-Fi, мохито и сервитьорки, които обикалят около чадърите и хавлиите. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против сервитьорките (е, добре де, бих предпочела да са сервитьори), мохитото и Wi-Fi-то, ама просто...

Хубавото е, че само на два-три метра от последния хамак има една напълно запазена ивица носталгия по старата Златна рибка - тих, спокоен и ленив и най-вече чист плаж - камъни, медузи-бебета, рачета и рибки (неидентифицирани). Стар пристан, от който са останали само ръждиви железа и табела "Скачането забранено!", дървени полуизгнили стълбички, който слизат направо от бунгалата. Приказка! Но с край.

В долния (към Созопол) й край е плажът на Марина Бийч - както сме гледали по филмите - зелени ливадки, луксозни шезлонги, тераски и коктейли.

Честно казано от трите възможности избрах средния - с камъните и ръждивото мосче. Като че ли точно тук намерих моята златна рибка - поне за малко. Под чадъра ме чакаше друга класика - цаца с бира. И едно мохито, моля!

После отново - колата, магистралата и София. Но пътя обратно беше дълъг, тъжен и поспалив. Все пак морето оснаваше зад мен. Валеше дъжд, а след Плавдив се беше обърнал един ТИР и така...

 
Върнах се.
Понеделник.
Пак на работа.
Или поне до петък.


P.S. Другите снимки са тук

Море за след няколко часа

Петък сутрин. Бретцел и кафе. Преглеждане на и-мейли, довършване на спешна работа. Отстрани изглежда ежедневно, но всъщност е доста разсеяно. Причината? Броя часовете до поредното лятно пътушествие. НА МОРЕ. Откраднати от многото задачи и дългото чакане на истинската ваканция, нямам търпение тези два дена да започнат. Бански, плажно мляко, музика и хубава книга. За всичко останало ще мисля в понеделник. Само две срещи, един доклад и около 10-тина спешни мейла ме делят от 16 часа.

ЛЮБОВ - Елиф Шафак

Всичко, което мога да кажа за тази книга ще бъде недостатъчно или прекалено. ЛЮБОВ на турската авторка Елиф Шафак е от типа книги, които могат да променят живота ти завинаги и да разбият сърцето ти. При мен стана така.
Бих могла да я опиша с много думи, но ще използвам само една - КРАСИВА.
Защото всичко в тези 384 страници е красиво. Историите. Използваните думи. Посланието.
"Искаш ли да промениш начина, по който другите се отнасят към теб първо промени начина, по който самият ти се отнасяш към себе си. Не се ли научиш да се обичаш искрено, докрай, няма как да бъдеш обичан."

Пикник с хвърчило

Вчера ходих на пикник (или нещо подобно). Мястото - полянка над манастира "Седемте престола" по дефилето на Искър. Денят - слънчев, неделен, откраднат от прогнозата за много дъжд в средата на юли. Причината - трябваше да пуснем едно хвърчило.



Манастрът се намира на около 70 километра от София. По стария път за Враца по Искърското дефила. Ставаме рано, ама безбожно рано за неделя сутрин - около 8.00 часа. Набързо закуска - традиционните неделни палачинки. Натоварваме се, минаваме да вземем Емо и Руми, вземаме нещичко за из път и хайде на път. Много Metalica, не толкова много километри и достатъчно често задаване на въпроса "Стигнахме ли вече". И след около час и нещо сме на мястото на събитието. По пътя сме подминали Своге, Лъкатник, свили сме в дясно на Елисейна, още 15-16 километра нагоре и готово.



Денят е страхотен. Има река, а покрай нея камъни. И Алекс се залепя там. Манастирът е стар, но е обновен. Има естествено много хора, защото не сме единствените, които се опитват да избягат от големия град при всеки удобен случай. На около стотина метра от манастира има чудотворен извор - Аязмо. Казват, че ако си измиеш лицето с водата от него, болестите ще избягат от теб. Е, щом казват - пробвам, хвърлям стотинка за късмет и обратно в колата.



Още 4-5 километра по лъкатушещия път и ето я и нашата полянка (малко след разклона за Разминавка:)). Одеало, книга, торби с храна... И разбира се хвърчилото - нали заради него дойдохме. Двете деца (моето и едно много голямо) отново спорят за играта. Много тичане, малко сълзи и смях. След хвърчилото идва ред на плуване в рекичката. Е, плуване точно едва ли може да се нарече, но момчетата цопнаха няколко пъти.



Пикникът беше импровизиран - салати, бира, сандвичи, много приятни слънчеви мигове. В безвремието на този ленив следобед с мъка се ориентирахме обратно към София. В колата всички спят - без шофьора и мен, естествено. Спираме на Лъкатник за по цигара и много снимки. (Един кулинарен съвет: В кръчмата в подножието на пътеката за нагоре правят най-вкусните кюфтета, които някога съм опитвала. Обстановката отново ме връща в соц. времето. А бирата се изстудява в студената вода от извора.)



За пръв път посетихме това място преди около 3 години - отново на пикник. И оттогава всяка година се връщаме отново - поне по веднъж.

АЙВЪЛЪК - част първа

Първа, защото ще има и втора.

Това беше първото място извън пределите на България, в което съм била. Преди 3 години.

Отидохме в края на сезона - след 7 септември и беше малко тъжно, защото виждаш как си отива лятото... Но това е само усещане.

И въпреки това.



Много мога да разказвам (и показвам), но ще се огранича само за едно:

ОСТРОВ CUNDA (или АЛИ БЕЙ)

[caption id="attachment_34" align="alignnone" width="300" caption="Островът, в който се влюбих!"][/caption]

Разположен само на няколко километра от града Айвълък и свързан с мост с него, остров CUNDA ще ме омагьоса, наистина. Веднъж стъпила на него имах чувството, че съм се пренесла назад във времето. Не, по скоро, че съм попаднала в безвремие. Самотни, дълги плажове, маслинови дръвчета и борове, малки калдъръмени сокаци, уютни кафенета, невероятни рибни ресторанти по крайбрежната алея.

Първият път стигнах до CUNDA по море. В края а един страхотен ден на яхта в Егейско море, през който се гмуркахме, плувахме и покорявахме безлюдни, покрити с трънаци, каменисти острови. Местен човек с магаре ни срещна докато се лутахме по пътя (тримата. Честно казано бяхме много неорентирани и той се опита да ни помогне. Единствения проблем беше че не успяхме да се разберем:)) Но въпреки всичко ни закара и показа църквата Taksiyarhis. Малко история (наистина малко) - до 1920 година тези земи са били гръцки и са покрити с множество църкви - останки, изоставени или превърнати в джамии. Въпросната е построена през 1873 година във византийски стил. В момента е заключена, защото е почти срутена след едно земетресение, но все пак с много трудности през пролуките могат да се видят останки от стенописи. По интересно е, че някои от тези стенописи са направени от рибина кожа - Христос, Ангела на смъртта, както и 4-ма светци, пишеци Библията. Снимах някои от тях, но кои точно и до днес не знам.

На най-високата точка на острова има реставриран стар параклис. Едно време е използван за военна наблюдателница, днес е библиотека и кафе. Кафето е турско, а докато го чаках да стане, разгледах библиотеката - вътре има книга на български език. Бях толкова въодушевена от това откритие, че не успях да разгледам останалите. Но нищо. Обстановката в дворчето е не по-малко впечатляваща и артистична. Цветя са засадени навсякъде - в стара чугунена вана, в измъкната от морето стара морска мина, а стените са декорирани с възможно най-големите мидени черупки, които съм виждала.





Вторият път дойдох от към сушата - по моста, свързващ островът с Айвалък. Задължитената първа спирка е слънчевият часовник в началото на CUNDA , до него спират всички автобуси и таксита. Номерът е да познаеш кой месец от годината е, без да знаеш турски. Оттам нататък всичко е лесно. Заставащ на него и виждаш колко е часът. Е малко трудно ни беше в началото, но...

След цял ден сред живописните сокаци на CUNDA и преди да се изгубя на малкото пазарче в търсене на нещо дребно за спомен, трябваше да пием кафе в известното Tas Kahve, само че не можахме, вече бе затворено - както казах отидохме в края на сезона.

Дали ще отида пак - със сигурност. Тази година. Този път съм малко по-подготвена от преди (или поне възнамерявам да бъда). Като се върнахме 2007 година четох доста за областта (да, знам, трябваше да го направя преди да тръгнем, но...) и това, което със сигурност няма да пропусна е разходката до Maden Adasi. Островчето се намира на 8 км от CUNDA и до там може да се стигне с такси, пеш или с колело. Защо е задължително? Заради невероятната гледка, която се открива към Егейско море и заради останките от древния храм на Аполон, разбира се. (В по-скорошни времена този храм е служил за наблюдателница на гръцките пирати, бррррррррр).



Още снимки тук

РУЙЧОВЦИ - Едно необичано офроуд приключение

Бяхме там преди 6 месеца. Обичайните заподозрени - ние тримата, какчето, Дорчето и Драго. А да и едното от децата - в този случай Пламен. Въпреки че усещането е още живо в мен, трябваше да разгледам снимките, за да си припомня подробностите (и да, трябва да сме били луди).

Малко география (обещавам - съвсем малко). Руйчовци е махала на Гарбово. Нали се сещате - най-дългия град в България. Намира се на седем километра от последната махала в дясно от Узана. Звучи примамливо, много. И е. Само че няма път до там. Всичко това би било страхотно, ако месеца не беше януари, снегът около метър, а достигането му - илюзорно.

Как го намерихме - по интернет, естествено.

Не ме разбирайте погрешно. Мястото е страхотно и със сигурност го препоръчвам на всички. Само един съвет. Ако искате да отидете през зимата, особено след обилен снеговалеж и сте със слаби нерви - вземете валидол. Ще ви е нужен.

Тръгнахме сутринта от София. Сняг честно казано имаше малко. Нищо особено. Стигнахме в Габрово преди останалите. (Те идват от Плевен.) Намерихме изходната точка и преди да тръгнем нагоре, помогнахме на закъсали местни. Питахме как е пътя. Бил чист. А и "вие сте с хубави гуми, ще стигнете. Те с Жигули се качват, пък вие ли?". (Тук е мястото да спомена - караме Зафира. Е аз не карам, но такава е думата, нали. Пък и съм много важен досадник, извинете навигатор.) Тръгнахме нагоре. Стигнахме до язовира и се върнахме, защото решихме, че пътя не е оттам. И добре, че се върнахме.

Драго (Черната нинджа) дойде след съвсем малко и всички се натоварихме в паджерото (е след като първо объркахме пътя малко и след това оставихме Зафирата в последната махала). И тръгнахме. На първия завой (или може би дупка) спряхме. Не, грешка тръгнахме назад, без да сме го искали. Жените и едното дете (по-малкото) решихме, че ще е по безопасно (и забавно) ако тръгнем пеш. Е, в края на краищата са само 7 километра, нали. Грешка. Снимки, замергане със снежни топки и откритието, че освен следите от гуми в снега има и други. И те не са човешки. Едно бързо, паникьосано обаждане до групата с паджерото и колата идваше. Съмнявали ли сте се. Все пак кара Черната нинджа.



Продължихме нагоре с много друсане, поднасяне и викове (предимно от моя страна). За малко да изпуснем отбивката. И отново попаднахме в дупка. Но спокойно - помощ идваше. Всъщност идваше собстеника на къщата с едно микробусче Мицубиши, което да го духнеш и ще падне. Поне така изглеждаше. Натоварихме се. Отново женките и детето (по-малкото). Честно казано пак умирах от страх. Само дето шофьорът си караше и си говореше съвсем спокойно и даже гледаше назад. Ужас.



Изведнъж вика ""Дръжте се! Може малко да друса." И като се запънахме. Завикахме (е отново аз). Човекът се шашна. Всъщност малкото друсане беше малко по-силно от преди, но нищо повече... Въпреки че през цялото време бях 99,9% убедена, че никога няма да стигнем, стигнахме.



Оттук нататък нищо необичайно - ядене, пиене, купон... Изкарахме си страхотно. (Е, да събирах сили за пътя навръщане. Сещате се, все трябваше да слезем до колата, нали. Все пак в понеделник бяхме на работа.) За него, за пътя навръщане мисля да не пиша. Направо ще ви го покажа.

Не ме разбирайте погрешно. Въпреки страхът, който брах, не бих се поколебала и секунда да тръгна отново. Беше невероятно.

Като за начало

Привет! Вълнувам се.... малко....

От много дълго време искам да направя този блог. Но все нещо не ми стискаше. Обича да пътувам. Поправка, обичаМЕ да пътуваме, аз и мъжът до мен, е и детето също (то някак си избор няма - изпълнява ролята на допълнителен куфар, който изнервено пита през километър-два "Тати, стигнахме ли вече?").

Обичам да снимам. Много. Всичко. Винаги. Но НЕ обичам аз да съм в кадър.



Това място е за всичко това -

нашите пътешествия

моите снимки

изживявания

спомени.

На част от местата съм била преди време, на други ще бъда след време. Но всички тях ще покажа.

И за други неща....

-н