Малко география (обещавам - съвсем малко). Руйчовци е махала на Гарбово. Нали се сещате - най-дългия град в България. Намира се на седем километра от последната махала в дясно от Узана. Звучи примамливо, много. И е. Само че няма път до там. Всичко това би било страхотно, ако месеца не беше януари, снегът около метър, а достигането му - илюзорно.
Как го намерихме - по интернет, естествено.
Не ме разбирайте погрешно. Мястото е страхотно и със сигурност го препоръчвам на всички. Само един съвет. Ако искате да отидете през зимата, особено след обилен снеговалеж и сте със слаби нерви - вземете валидол. Ще ви е нужен.
Тръгнахме сутринта от София. Сняг честно казано имаше малко. Нищо особено. Стигнахме в Габрово преди останалите. (Те идват от Плевен.) Намерихме изходната точка и преди да тръгнем нагоре, помогнахме на закъсали местни. Питахме как е пътя. Бил чист. А и "вие сте с хубави гуми, ще стигнете. Те с Жигули се качват, пък вие ли?". (Тук е мястото да спомена - караме Зафира. Е аз не карам, но такава е думата, нали. Пък и съм много важен досадник, извинете навигатор.) Тръгнахме нагоре. Стигнахме до язовира и се върнахме, защото решихме, че пътя не е оттам. И добре, че се върнахме.
Драго (Черната нинджа) дойде след съвсем малко и всички се натоварихме в паджерото (е след като първо объркахме пътя малко и след това оставихме Зафирата в последната махала). И тръгнахме. На първия завой (или може би дупка) спряхме. Не, грешка тръгнахме назад, без да сме го искали. Жените и едното дете (по-малкото) решихме, че ще е по безопасно (и забавно) ако тръгнем пеш. Е, в края на краищата са само 7 километра, нали. Грешка. Снимки, замергане със снежни топки и откритието, че освен следите от гуми в снега има и други. И те не са човешки. Едно бързо, паникьосано обаждане до групата с паджерото и колата идваше. Съмнявали ли сте се. Все пак кара Черната нинджа.
Продължихме нагоре с много друсане, поднасяне и викове (предимно от моя страна). За малко да изпуснем отбивката. И отново попаднахме в дупка. Но спокойно - помощ идваше. Всъщност идваше собстеника на къщата с едно микробусче Мицубиши, което да го духнеш и ще падне. Поне така изглеждаше. Натоварихме се. Отново женките и детето (по-малкото). Честно казано пак умирах от страх. Само дето шофьорът си караше и си говореше съвсем спокойно и даже гледаше назад. Ужас.
Изведнъж вика ""Дръжте се! Може малко да друса." И като се запънахме. Завикахме (е отново аз). Човекът се шашна. Всъщност малкото друсане беше малко по-силно от преди, но нищо повече... Въпреки че през цялото време бях 99,9% убедена, че никога няма да стигнем, стигнахме.
Оттук нататък нищо необичайно - ядене, пиене, купон... Изкарахме си страхотно. (Е, да събирах сили за пътя навръщане. Сещате се, все трябваше да слезем до колата, нали. Все пак в понеделник бяхме на работа.) За него, за пътя навръщане мисля да не пиша. Направо ще ви го покажа.
Не ме разбирайте погрешно. Въпреки страхът, който брах, не бих се поколебала и секунда да тръгна отново. Беше невероятно.
Не, за съжаление няма да мога да покажа... Технически проблем, но нагледно представлява почти 20 минутно истерясване от моя страна, в хода но което ми оставаше съвсем малко да счупя ръката на Пламен (преди да го оформат за срока...)
ОтговорИзтриване