От Ком до Емине... Почти...

Преди да кажа каквото и да било друго, трябва да се знае - до Емине не стигнахме. Да си кажа право и до Ком не успях да се кача, но опитах...
Събота сутрин е. В София е горещо, прашно и скучо. Така че след закуска натоварихме малко багаж, предимно за Алекс и потеглихме. За Берковица.
Берковица се намира на около 80 километра от София по пътя за Лом през прохода Петрохан (ако ви става лошо по завои, минете през магистрала Хемус, през Ботевград и Враца). Пътят не е особно хубав - в смисъл, че има и много дупки, но за около час и малко, много натискане на спирачката от моя страна и най-малко три микроинфаркта се стига.
Малко почивка, качваме туристите (Емо и Руми) и потегляме.
Нали не сте си помислили, че ще се катерим - аз опредлено не бях. Та с колата до хижата (новата), грабваме запасите за пикника и до най-близкото тихо място за засядане. Да, ама не.

Че натоворихме храната за пикника - натоварихме, идеята ни със сигурност беше да намерим място за пикника, само дето търсенето ни отне около три часа и половина.
Първата ни спирка беше старата хижа. Слънцето препичаше, пътят беше отъпкан от камиони на сечището, а Алекс естествено се сърдеше.

Оттук стана страшно, защото идеята за кратката разходка в събота се състоеше в изкачването на връх Ком. За протокола - ако още не сте разбрали, не си падам по катеренето на планини. Изобщо. Но пък беше забавно. Беше пълно с туристи, които за разлика от нас вече слизаха от върха.

Аз естествено бях на опашката на малката ни групичка. За свое извинение ще кажа, че бях заета да снимам красотата на пътеката. Наистина.

След около два часа, останала почти без запаси на кислород и действаща на автопилот стигнахме подножието на билото. Добре, ще призная - заслужаваше си. Гледката към т. нар. "фуния" не може да се сравни с нищо.

По нататък не продължихме. Бяхме прегладнели, уморени (не само аз) и вече ставаше хладно. Така че след кратка фото-почивка, се ориентирахме надолу. (Забелязали ли сте как пътя обратно, минава многократно по-бързо от пътя нагоре).

Върнахме се на изходната си точка и в подножието на пистата разстлахме пикника. Тук е мястото да се запитате, защо мъкнахме храната през целия път нагоре. Поуморени към 17 часа трябваше вече да се ориентираме към път към София. (И отново за бързия път обратно).
За да го чуете от мен - мрънках през целия път в планината, изпохапаха ме буболечките, имам мускулна треска и дори 5-годишния ми син е по-добър планинар от мен. Но ми хареса. Наистина.

Останалите снимки са тук.
А, да, и проверете какво още можете да видите в Берковица.