Желание за Златна рибка

Тъжно ми е. Още ме държат спомените за пясъка и слънцето, и водата. Да де ама защо - слънцето пече и в София, пясъка по улиците е достатъчен, а водата... Различно е.
По-хубаво.

Та за морето.
В петък в 17 часа излязохме от София. С две почивки (неизбежно - кафе, люлки и други такива) бяхме в Карнобат в 21 часа. На другата сутрин в ранни зори се бяхме стегнали за морето. Е, не тръгнахме веднага, разбира се. Но тръгнахме.

Кое море - къмпинг Златна рибка до Созопол. Преди месец-два преоткрих това място. Вълшебно е.Или поне беше в детските ми спомени. Тихо, почти безлюдно, мързеливо. Търсих много дълго, но така и не успях да открия снимка от онова време. Да направя разликата.
Днес почти можеш да пропуснеш входа за къмпинга - сгушен сред лъскавите хотелски комплекси около Созопол.

Плажът е страхотен - равен, тих, чист... Е, не много тих и не много чист, ама това си е наш проблем, не на морето. Мръсничко си беше, дори открих презерватив и превръзка във водата:(. Та нищо общо няма както казах със спомените ми. Иделичната къмпингова обстановка е подобрена с лъскава ВИП зона, покрита с хамаци и нарове. Има Wi-Fi, мохито и сервитьорки, които обикалят около чадърите и хавлиите. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против сервитьорките (е, добре де, бих предпочела да са сервитьори), мохитото и Wi-Fi-то, ама просто...

Хубавото е, че само на два-три метра от последния хамак има една напълно запазена ивица носталгия по старата Златна рибка - тих, спокоен и ленив и най-вече чист плаж - камъни, медузи-бебета, рачета и рибки (неидентифицирани). Стар пристан, от който са останали само ръждиви железа и табела "Скачането забранено!", дървени полуизгнили стълбички, който слизат направо от бунгалата. Приказка! Но с край.

В долния (към Созопол) й край е плажът на Марина Бийч - както сме гледали по филмите - зелени ливадки, луксозни шезлонги, тераски и коктейли.

Честно казано от трите възможности избрах средния - с камъните и ръждивото мосче. Като че ли точно тук намерих моята златна рибка - поне за малко. Под чадъра ме чакаше друга класика - цаца с бира. И едно мохито, моля!

После отново - колата, магистралата и София. Но пътя обратно беше дълъг, тъжен и поспалив. Все пак морето оснаваше зад мен. Валеше дъжд, а след Плавдив се беше обърнал един ТИР и така...

 
Върнах се.
Понеделник.
Пак на работа.
Или поне до петък.


P.S. Другите снимки са тук

АЙВЪЛЪК - част първа

Първа, защото ще има и втора.

Това беше първото място извън пределите на България, в което съм била. Преди 3 години.

Отидохме в края на сезона - след 7 септември и беше малко тъжно, защото виждаш как си отива лятото... Но това е само усещане.

И въпреки това.



Много мога да разказвам (и показвам), но ще се огранича само за едно:

ОСТРОВ CUNDA (или АЛИ БЕЙ)

[caption id="attachment_34" align="alignnone" width="300" caption="Островът, в който се влюбих!"][/caption]

Разположен само на няколко километра от града Айвълък и свързан с мост с него, остров CUNDA ще ме омагьоса, наистина. Веднъж стъпила на него имах чувството, че съм се пренесла назад във времето. Не, по скоро, че съм попаднала в безвремие. Самотни, дълги плажове, маслинови дръвчета и борове, малки калдъръмени сокаци, уютни кафенета, невероятни рибни ресторанти по крайбрежната алея.

Първият път стигнах до CUNDA по море. В края а един страхотен ден на яхта в Егейско море, през който се гмуркахме, плувахме и покорявахме безлюдни, покрити с трънаци, каменисти острови. Местен човек с магаре ни срещна докато се лутахме по пътя (тримата. Честно казано бяхме много неорентирани и той се опита да ни помогне. Единствения проблем беше че не успяхме да се разберем:)) Но въпреки всичко ни закара и показа църквата Taksiyarhis. Малко история (наистина малко) - до 1920 година тези земи са били гръцки и са покрити с множество църкви - останки, изоставени или превърнати в джамии. Въпросната е построена през 1873 година във византийски стил. В момента е заключена, защото е почти срутена след едно земетресение, но все пак с много трудности през пролуките могат да се видят останки от стенописи. По интересно е, че някои от тези стенописи са направени от рибина кожа - Христос, Ангела на смъртта, както и 4-ма светци, пишеци Библията. Снимах някои от тях, но кои точно и до днес не знам.

На най-високата точка на острова има реставриран стар параклис. Едно време е използван за военна наблюдателница, днес е библиотека и кафе. Кафето е турско, а докато го чаках да стане, разгледах библиотеката - вътре има книга на български език. Бях толкова въодушевена от това откритие, че не успях да разгледам останалите. Но нищо. Обстановката в дворчето е не по-малко впечатляваща и артистична. Цветя са засадени навсякъде - в стара чугунена вана, в измъкната от морето стара морска мина, а стените са декорирани с възможно най-големите мидени черупки, които съм виждала.





Вторият път дойдох от към сушата - по моста, свързващ островът с Айвалък. Задължитената първа спирка е слънчевият часовник в началото на CUNDA , до него спират всички автобуси и таксита. Номерът е да познаеш кой месец от годината е, без да знаеш турски. Оттам нататък всичко е лесно. Заставащ на него и виждаш колко е часът. Е малко трудно ни беше в началото, но...

След цял ден сред живописните сокаци на CUNDA и преди да се изгубя на малкото пазарче в търсене на нещо дребно за спомен, трябваше да пием кафе в известното Tas Kahve, само че не можахме, вече бе затворено - както казах отидохме в края на сезона.

Дали ще отида пак - със сигурност. Тази година. Този път съм малко по-подготвена от преди (или поне възнамерявам да бъда). Като се върнахме 2007 година четох доста за областта (да, знам, трябваше да го направя преди да тръгнем, но...) и това, което със сигурност няма да пропусна е разходката до Maden Adasi. Островчето се намира на 8 км от CUNDA и до там може да се стигне с такси, пеш или с колело. Защо е задължително? Заради невероятната гледка, която се открива към Егейско море и заради останките от древния храм на Аполон, разбира се. (В по-скорошни времена този храм е служил за наблюдателница на гръцките пирати, бррррррррр).



Още снимки тук