Време за приказки

Много, много отдавна в османски времена страховита чума нападнала тези земи. Събрали се старейшените на областта - ходжи, свети мъже и други учени хора, да умуват каква е причината за това нещастие. Мислили, мислили и накрая стигнали до извода, че за всичко е виновен Панолип, отшелник, живеещ на този хълм в самота и мизерия. Освен всичко друго името му било и едно от прозвищата на Дявола. Решили старейшините да го накажат. Панолип научил за това от един овчар и решил да ги надхитри. Приготвил голямо пиршество - на масата сложил всякаква позната на хората храна, имало дори майчино мляко. Когато съдниците се качили на хълма и видели трапезата, забравили за наказанието и се отдали на пира. През това време Панолип избягал и никой повече на чул за него. Оттогава това място е известно като Saytan Sofrasi (Дяволската трапеза).

Дяволската трапеза е една от главните атракции за туристите в Айвълък и околността. Намира се непосредствено след махалата Саримсъклъ по пътя за Айвълък на има няма 6-7 километра. Просто на първата отбивка завий вляво и карай само напред. Моят съвет е да паркираш малко под официалния вход. Не за друго просто таксата за паркинга тук (и навсякъде другаде по забележителностите в Турция) е 3 лири. Отиди към 18 часа, за да имаш време да се полюбуваш на гледката. От централния вход вляво има каменна отворена книга, в която е разказана легендата на турски и английски език. Има няколко кафенета и ресторант.
Всяка вечер към 18 часа туристи

и местни

се качват на хълма за да гледат (снимат) залеза. Гледката си заслужава. Дори и без залез. От хълма се разкрива невероятна панорама към заливчетата и островчетата в тази част на Егейско море. Ако си почитател на изкачването на хълма има специални маршрути (ние не сме, така че със Зафирата). Отиди по-рано, за да имаш време да се насладиш на гледката, да пиеш чай, да прочетеш легендата за местността, да позиционираш статива и да настроиш фотоапарата. Местните казват, че ако си пожелаеш нещо по залез на Дяволската трапеза, то се сбъдвало. Е качих се, чай не пих, но снимах. Много. И си пожелах нещо. Няма да ти кажа какво, но ако се сбъдне ще научиш ;).
И накрая още една легенда свързана с този хълм. Тази за Дяволската стъпка. Старите хора казват, че от този хълм Зевс е наблюдавал развоя на Троянската война. (Честно казано това нещо го чух поне на още три места в непосредствена близост до планината Каз). Според друго предание тук се намра една от портите към Рая. Когато Зевс (?) решил да прогони Дявола от Рая, той натоварил с тази задача богинята на Луната Селена. Селена извела Дявола именно от тази порта. В мига, в който той излязал от райските двери, стъпил с единия си крак на този хълм, а с другия на остров Лесбос и избягал. Днес тук още може да се види Дяволската стъпка.

Голямото нощно пътуване към Турция

Случвало ли ти се е да си толкова развълнуван и да очакваш с такова нетърпение някое пътуване, че да не можеш място да си намериш. На мен ми се случи. С такова нетърпение чаках тази почивка, че чак не можах да повярвам, че чак не можах да повярвам, че дойде. Сега ще ти покажа и разкажа, за едно много дълго и много чакано пътуване.
Тръгването - в 00.30 през нощта на 1 септември. Сборният пункт беше OMV-то на Бояна. Две коли - проверено, 7 пътника (като броим и двамата шофьори) - проверено, навигация - на лице. За нея - навигацията, ще стане дума и след малко. Пътят не е много 720 км, а крайната цел - Айвалък.

Тръгнахме - Metallica, 150 км/ч, много кафе и добро настроение. Магистрала Тракия ни е до болка позната, но след табелата за Свиленград нещата рязко се промениха. Кратата изчезна. Попаднахме в черна дупка. И така до границата. Тъмно, пусто и непознато - все едно не сме в България. Пътят до границата ни отне около 4 часа. И като капак на това след паспортната проверка ни заваля такъв дъжд, че сълзи напълниха очите ми. Отивахме на море, а навън беше 13 градуса и небето така се беше затулило, че не виждах кога изобщо ще се оттули. И така до Галиполи (или както е турското му име Гелиболу). Оттам на ферибота.

Половин час треперене, снимки и трениране на походката на Джак Спароу и вече бяхме на друг континент. Да, ама времето си оставаше все така студено, дъждовно и тъжно. По пътя за Чанаккале задуха и силен вятър, въобще класика. Ти да не си помисли, че отивахме на море. Аз със сигурност вече се чудех накъде сме тръгнали. Но, о Богове, след Чанаккале небето взе да прослетлява бавно, но сигурно.

Ето там е морето!

Пътят взе да се вие по склона на планината Каз (Троя, Парис, първият конкурс за красота - сещате се Афродита, Артемида и Атина). И градусите на термометъра започнаха да се покачват - малко по малко с всеки изминат завой. Минахме покрай Троя, десетки сгушени градчета край морето и много, ама много маслин Ако някога ме попиташ как изглежда според мен Рая, направо ще ти покажа снимка. На Руми също:)

След като слязохме от планината вече търпение не ни беше останало. Броях километрите, намалях мащаба на картата на навигацията, Алекс неистово имитираше Магарето (от Шрек) на задната седалка, а Айвалък все така си оставаше някъде в далечината. Вече дори не ми се снимаше, исках просто да пипна морето. И, както стават хубавите неща, съвсем ненадейно стигнахме. Е имаше малко изнервяне на колата зад нас, след ато не завихме на табелата за Айвалък, а продължиме още 5 километра, но пътуването със сигурност си заслужаваше.

За всичко останало ще ти кажа друг път.
А снимките от пътуването можеш да видиш тук:)

АЙВЪЛЪК - част първа

Първа, защото ще има и втора.

Това беше първото място извън пределите на България, в което съм била. Преди 3 години.

Отидохме в края на сезона - след 7 септември и беше малко тъжно, защото виждаш как си отива лятото... Но това е само усещане.

И въпреки това.



Много мога да разказвам (и показвам), но ще се огранича само за едно:

ОСТРОВ CUNDA (или АЛИ БЕЙ)

[caption id="attachment_34" align="alignnone" width="300" caption="Островът, в който се влюбих!"][/caption]

Разположен само на няколко километра от града Айвълък и свързан с мост с него, остров CUNDA ще ме омагьоса, наистина. Веднъж стъпила на него имах чувството, че съм се пренесла назад във времето. Не, по скоро, че съм попаднала в безвремие. Самотни, дълги плажове, маслинови дръвчета и борове, малки калдъръмени сокаци, уютни кафенета, невероятни рибни ресторанти по крайбрежната алея.

Първият път стигнах до CUNDA по море. В края а един страхотен ден на яхта в Егейско море, през който се гмуркахме, плувахме и покорявахме безлюдни, покрити с трънаци, каменисти острови. Местен човек с магаре ни срещна докато се лутахме по пътя (тримата. Честно казано бяхме много неорентирани и той се опита да ни помогне. Единствения проблем беше че не успяхме да се разберем:)) Но въпреки всичко ни закара и показа църквата Taksiyarhis. Малко история (наистина малко) - до 1920 година тези земи са били гръцки и са покрити с множество църкви - останки, изоставени или превърнати в джамии. Въпросната е построена през 1873 година във византийски стил. В момента е заключена, защото е почти срутена след едно земетресение, но все пак с много трудности през пролуките могат да се видят останки от стенописи. По интересно е, че някои от тези стенописи са направени от рибина кожа - Христос, Ангела на смъртта, както и 4-ма светци, пишеци Библията. Снимах някои от тях, но кои точно и до днес не знам.

На най-високата точка на острова има реставриран стар параклис. Едно време е използван за военна наблюдателница, днес е библиотека и кафе. Кафето е турско, а докато го чаках да стане, разгледах библиотеката - вътре има книга на български език. Бях толкова въодушевена от това откритие, че не успях да разгледам останалите. Но нищо. Обстановката в дворчето е не по-малко впечатляваща и артистична. Цветя са засадени навсякъде - в стара чугунена вана, в измъкната от морето стара морска мина, а стените са декорирани с възможно най-големите мидени черупки, които съм виждала.





Вторият път дойдох от към сушата - по моста, свързващ островът с Айвалък. Задължитената първа спирка е слънчевият часовник в началото на CUNDA , до него спират всички автобуси и таксита. Номерът е да познаеш кой месец от годината е, без да знаеш турски. Оттам нататък всичко е лесно. Заставащ на него и виждаш колко е часът. Е малко трудно ни беше в началото, но...

След цял ден сред живописните сокаци на CUNDA и преди да се изгубя на малкото пазарче в търсене на нещо дребно за спомен, трябваше да пием кафе в известното Tas Kahve, само че не можахме, вече бе затворено - както казах отидохме в края на сезона.

Дали ще отида пак - със сигурност. Тази година. Този път съм малко по-подготвена от преди (или поне възнамерявам да бъда). Като се върнахме 2007 година четох доста за областта (да, знам, трябваше да го направя преди да тръгнем, но...) и това, което със сигурност няма да пропусна е разходката до Maden Adasi. Островчето се намира на 8 км от CUNDA и до там може да се стигне с такси, пеш или с колело. Защо е задължително? Заради невероятната гледка, която се открива към Егейско море и заради останките от древния храм на Аполон, разбира се. (В по-скорошни времена този храм е служил за наблюдателница на гръцките пирати, бррррррррр).



Още снимки тук