Време за приказки

Много, много отдавна в османски времена страховита чума нападнала тези земи. Събрали се старейшените на областта - ходжи, свети мъже и други учени хора, да умуват каква е причината за това нещастие. Мислили, мислили и накрая стигнали до извода, че за всичко е виновен Панолип, отшелник, живеещ на този хълм в самота и мизерия. Освен всичко друго името му било и едно от прозвищата на Дявола. Решили старейшините да го накажат. Панолип научил за това от един овчар и решил да ги надхитри. Приготвил голямо пиршество - на масата сложил всякаква позната на хората храна, имало дори майчино мляко. Когато съдниците се качили на хълма и видели трапезата, забравили за наказанието и се отдали на пира. През това време Панолип избягал и никой повече на чул за него. Оттогава това място е известно като Saytan Sofrasi (Дяволската трапеза).

Дяволската трапеза е една от главните атракции за туристите в Айвълък и околността. Намира се непосредствено след махалата Саримсъклъ по пътя за Айвълък на има няма 6-7 километра. Просто на първата отбивка завий вляво и карай само напред. Моят съвет е да паркираш малко под официалния вход. Не за друго просто таксата за паркинга тук (и навсякъде другаде по забележителностите в Турция) е 3 лири. Отиди към 18 часа, за да имаш време да се полюбуваш на гледката. От централния вход вляво има каменна отворена книга, в която е разказана легендата на турски и английски език. Има няколко кафенета и ресторант.
Всяка вечер към 18 часа туристи

и местни

се качват на хълма за да гледат (снимат) залеза. Гледката си заслужава. Дори и без залез. От хълма се разкрива невероятна панорама към заливчетата и островчетата в тази част на Егейско море. Ако си почитател на изкачването на хълма има специални маршрути (ние не сме, така че със Зафирата). Отиди по-рано, за да имаш време да се насладиш на гледката, да пиеш чай, да прочетеш легендата за местността, да позиционираш статива и да настроиш фотоапарата. Местните казват, че ако си пожелаеш нещо по залез на Дяволската трапеза, то се сбъдвало. Е качих се, чай не пих, но снимах. Много. И си пожелах нещо. Няма да ти кажа какво, но ако се сбъдне ще научиш ;).
И накрая още една легенда свързана с този хълм. Тази за Дяволската стъпка. Старите хора казват, че от този хълм Зевс е наблюдавал развоя на Троянската война. (Честно казано това нещо го чух поне на още три места в непосредствена близост до планината Каз). Според друго предание тук се намра една от портите към Рая. Когато Зевс (?) решил да прогони Дявола от Рая, той натоварил с тази задача богинята на Луната Селена. Селена извела Дявола именно от тази порта. В мига, в който той излязал от райските двери, стъпил с единия си крак на този хълм, а с другия на остров Лесбос и избягал. Днес тук още може да се види Дяволската стъпка.

Защо е тъжно когато лятото си отива

Този въпрос си задавам години наред с последните метри на оставащото зад мен море. И отново.
Върнах се. Лятото свърши. Морето остана зад мен на стотици километри. Тъжна съм.
Но беше мого хубаво. Донесох със себе си в София ласките на последните топли слънчеви лъчи за тази година, следи от морска сол по кожата ми и много пясък по босите си крака.
И още нещо...
Тази година бяхме на море в Турция, в Айвълък. Знам, звучи мако пенсионерски, няма го блясъка на Анталия, шума на Бодрум или артистичността на Кушадасъ, но за семейна почевка в малко дете си е супер. Казвам го от опит, преди три години ходихме пак там и пак с детето, но с автобус. Този път тръгнахме с колата. За осемте дена на ваканцията изминахме повече от 1600 километра в двете посоки. Чувал ли си хората да казват "не се връщай не местата където си бил и много ти е харесало, ще се разочаловаш". Аз бях. И така се получи. Не ме разбирай погрешно починах си, разтоварих се, отидох навсякъде където исках, направих почти всичко, което бях планирала (е, ще трябва да се върна трети път, за да пия чай в Таш Кайве в Джунда и да ям риба на крайбрежието, някой ден).И все пак...

Видях синя медуза

Пипнах и опитах морски таралеж

Гмуркахме се заедно с Алекс в Егейско море

Качихме се, заедно със всечки деца на скоростно влакче.

Гледахме залеза над Дяволската трапеза

Пихме вода от лечебните извори на Асклепиона в древен Пергамон (днешна Бергама)

Докоснах античната история на Акропола на Пергамон

Спускахме се на скоросна пързалка (е, не беше много скоросна)

Видях паметника на Руми в Джунда

И влязох в Троя

Не е малко, нали?
Ще ти разказа за всичко това в следващите няколко дни.

Освен пясъка по краката и солта по тялото от Турция си донесох още кедрови ядки за ментов чай; една торба с подправки, купени на пазара; домашен сапун от маслини; шал от Джунда; много камънчета, събрани по морския бряг; зехтин (купен в последния момент!); крем за ръце от маслини; реплика на дървения кон на Троя (за колекцията ни от малки джвъчки от местата, на които сме били); и реплика на символа на Троя. По пътя към България си дадох и едно обещания. Него нма да ти го кажа, но ще ти кажа дали съм успяла да го изпълня някой ден.
А, да, имам и към 2000 снимки, които трябва да прегледам, опиша, подбера и кача, така че да ги видиш и ти. Бъди търпелив!

Голямото нощно пътуване към Турция

Случвало ли ти се е да си толкова развълнуван и да очакваш с такова нетърпение някое пътуване, че да не можеш място да си намериш. На мен ми се случи. С такова нетърпение чаках тази почивка, че чак не можах да повярвам, че чак не можах да повярвам, че дойде. Сега ще ти покажа и разкажа, за едно много дълго и много чакано пътуване.
Тръгването - в 00.30 през нощта на 1 септември. Сборният пункт беше OMV-то на Бояна. Две коли - проверено, 7 пътника (като броим и двамата шофьори) - проверено, навигация - на лице. За нея - навигацията, ще стане дума и след малко. Пътят не е много 720 км, а крайната цел - Айвалък.

Тръгнахме - Metallica, 150 км/ч, много кафе и добро настроение. Магистрала Тракия ни е до болка позната, но след табелата за Свиленград нещата рязко се промениха. Кратата изчезна. Попаднахме в черна дупка. И така до границата. Тъмно, пусто и непознато - все едно не сме в България. Пътят до границата ни отне около 4 часа. И като капак на това след паспортната проверка ни заваля такъв дъжд, че сълзи напълниха очите ми. Отивахме на море, а навън беше 13 градуса и небето така се беше затулило, че не виждах кога изобщо ще се оттули. И така до Галиполи (или както е турското му име Гелиболу). Оттам на ферибота.

Половин час треперене, снимки и трениране на походката на Джак Спароу и вече бяхме на друг континент. Да, ама времето си оставаше все така студено, дъждовно и тъжно. По пътя за Чанаккале задуха и силен вятър, въобще класика. Ти да не си помисли, че отивахме на море. Аз със сигурност вече се чудех накъде сме тръгнали. Но, о Богове, след Чанаккале небето взе да прослетлява бавно, но сигурно.

Ето там е морето!

Пътят взе да се вие по склона на планината Каз (Троя, Парис, първият конкурс за красота - сещате се Афродита, Артемида и Атина). И градусите на термометъра започнаха да се покачват - малко по малко с всеки изминат завой. Минахме покрай Троя, десетки сгушени градчета край морето и много, ама много маслин Ако някога ме попиташ как изглежда според мен Рая, направо ще ти покажа снимка. На Руми също:)

След като слязохме от планината вече търпение не ни беше останало. Броях километрите, намалях мащаба на картата на навигацията, Алекс неистово имитираше Магарето (от Шрек) на задната седалка, а Айвалък все така си оставаше някъде в далечината. Вече дори не ми се снимаше, исках просто да пипна морето. И, както стават хубавите неща, съвсем ненадейно стигнахме. Е имаше малко изнервяне на колата зад нас, след ато не завихме на табелата за Айвалък, а продължиме още 5 километра, но пътуването със сигурност си заслужаваше.

За всичко останало ще ти кажа друг път.
А снимките от пътуването можеш да видиш тук:)