Време за приказки

Много, много отдавна в османски времена страховита чума нападнала тези земи. Събрали се старейшените на областта - ходжи, свети мъже и други учени хора, да умуват каква е причината за това нещастие. Мислили, мислили и накрая стигнали до извода, че за всичко е виновен Панолип, отшелник, живеещ на този хълм в самота и мизерия. Освен всичко друго името му било и едно от прозвищата на Дявола. Решили старейшините да го накажат. Панолип научил за това от един овчар и решил да ги надхитри. Приготвил голямо пиршество - на масата сложил всякаква позната на хората храна, имало дори майчино мляко. Когато съдниците се качили на хълма и видели трапезата, забравили за наказанието и се отдали на пира. През това време Панолип избягал и никой повече на чул за него. Оттогава това място е известно като Saytan Sofrasi (Дяволската трапеза).

Дяволската трапеза е една от главните атракции за туристите в Айвълък и околността. Намира се непосредствено след махалата Саримсъклъ по пътя за Айвълък на има няма 6-7 километра. Просто на първата отбивка завий вляво и карай само напред. Моят съвет е да паркираш малко под официалния вход. Не за друго просто таксата за паркинга тук (и навсякъде другаде по забележителностите в Турция) е 3 лири. Отиди към 18 часа, за да имаш време да се полюбуваш на гледката. От централния вход вляво има каменна отворена книга, в която е разказана легендата на турски и английски език. Има няколко кафенета и ресторант.
Всяка вечер към 18 часа туристи

и местни

се качват на хълма за да гледат (снимат) залеза. Гледката си заслужава. Дори и без залез. От хълма се разкрива невероятна панорама към заливчетата и островчетата в тази част на Егейско море. Ако си почитател на изкачването на хълма има специални маршрути (ние не сме, така че със Зафирата). Отиди по-рано, за да имаш време да се насладиш на гледката, да пиеш чай, да прочетеш легендата за местността, да позиционираш статива и да настроиш фотоапарата. Местните казват, че ако си пожелаеш нещо по залез на Дяволската трапеза, то се сбъдвало. Е качих се, чай не пих, но снимах. Много. И си пожелах нещо. Няма да ти кажа какво, но ако се сбъдне ще научиш ;).
И накрая още една легенда свързана с този хълм. Тази за Дяволската стъпка. Старите хора казват, че от този хълм Зевс е наблюдавал развоя на Троянската война. (Честно казано това нещо го чух поне на още три места в непосредствена близост до планината Каз). Според друго предание тук се намра една от портите към Рая. Когато Зевс (?) решил да прогони Дявола от Рая, той натоварил с тази задача богинята на Луната Селена. Селена извела Дявола именно от тази порта. В мига, в който той излязал от райските двери, стъпил с единия си крак на този хълм, а с другия на остров Лесбос и избягал. Днес тук още може да се види Дяволската стъпка.

Защо е тъжно когато лятото си отива

Този въпрос си задавам години наред с последните метри на оставащото зад мен море. И отново.
Върнах се. Лятото свърши. Морето остана зад мен на стотици километри. Тъжна съм.
Но беше мого хубаво. Донесох със себе си в София ласките на последните топли слънчеви лъчи за тази година, следи от морска сол по кожата ми и много пясък по босите си крака.
И още нещо...
Тази година бяхме на море в Турция, в Айвълък. Знам, звучи мако пенсионерски, няма го блясъка на Анталия, шума на Бодрум или артистичността на Кушадасъ, но за семейна почевка в малко дете си е супер. Казвам го от опит, преди три години ходихме пак там и пак с детето, но с автобус. Този път тръгнахме с колата. За осемте дена на ваканцията изминахме повече от 1600 километра в двете посоки. Чувал ли си хората да казват "не се връщай не местата където си бил и много ти е харесало, ще се разочаловаш". Аз бях. И така се получи. Не ме разбирай погрешно починах си, разтоварих се, отидох навсякъде където исках, направих почти всичко, което бях планирала (е, ще трябва да се върна трети път, за да пия чай в Таш Кайве в Джунда и да ям риба на крайбрежието, някой ден).И все пак...

Видях синя медуза

Пипнах и опитах морски таралеж

Гмуркахме се заедно с Алекс в Егейско море

Качихме се, заедно със всечки деца на скоростно влакче.

Гледахме залеза над Дяволската трапеза

Пихме вода от лечебните извори на Асклепиона в древен Пергамон (днешна Бергама)

Докоснах античната история на Акропола на Пергамон

Спускахме се на скоросна пързалка (е, не беше много скоросна)

Видях паметника на Руми в Джунда

И влязох в Троя

Не е малко, нали?
Ще ти разказа за всичко това в следващите няколко дни.

Освен пясъка по краката и солта по тялото от Турция си донесох още кедрови ядки за ментов чай; една торба с подправки, купени на пазара; домашен сапун от маслини; шал от Джунда; много камънчета, събрани по морския бряг; зехтин (купен в последния момент!); крем за ръце от маслини; реплика на дървения кон на Троя (за колекцията ни от малки джвъчки от местата, на които сме били); и реплика на символа на Троя. По пътя към България си дадох и едно обещания. Него нма да ти го кажа, но ще ти кажа дали съм успяла да го изпълня някой ден.
А, да, имам и към 2000 снимки, които трябва да прегледам, опиша, подбера и кача, така че да ги видиш и ти. Бъди търпелив!

Голямото нощно пътуване към Турция

Случвало ли ти се е да си толкова развълнуван и да очакваш с такова нетърпение някое пътуване, че да не можеш място да си намериш. На мен ми се случи. С такова нетърпение чаках тази почивка, че чак не можах да повярвам, че чак не можах да повярвам, че дойде. Сега ще ти покажа и разкажа, за едно много дълго и много чакано пътуване.
Тръгването - в 00.30 през нощта на 1 септември. Сборният пункт беше OMV-то на Бояна. Две коли - проверено, 7 пътника (като броим и двамата шофьори) - проверено, навигация - на лице. За нея - навигацията, ще стане дума и след малко. Пътят не е много 720 км, а крайната цел - Айвалък.

Тръгнахме - Metallica, 150 км/ч, много кафе и добро настроение. Магистрала Тракия ни е до болка позната, но след табелата за Свиленград нещата рязко се промениха. Кратата изчезна. Попаднахме в черна дупка. И така до границата. Тъмно, пусто и непознато - все едно не сме в България. Пътят до границата ни отне около 4 часа. И като капак на това след паспортната проверка ни заваля такъв дъжд, че сълзи напълниха очите ми. Отивахме на море, а навън беше 13 градуса и небето така се беше затулило, че не виждах кога изобщо ще се оттули. И така до Галиполи (или както е турското му име Гелиболу). Оттам на ферибота.

Половин час треперене, снимки и трениране на походката на Джак Спароу и вече бяхме на друг континент. Да, ама времето си оставаше все така студено, дъждовно и тъжно. По пътя за Чанаккале задуха и силен вятър, въобще класика. Ти да не си помисли, че отивахме на море. Аз със сигурност вече се чудех накъде сме тръгнали. Но, о Богове, след Чанаккале небето взе да прослетлява бавно, но сигурно.

Ето там е морето!

Пътят взе да се вие по склона на планината Каз (Троя, Парис, първият конкурс за красота - сещате се Афродита, Артемида и Атина). И градусите на термометъра започнаха да се покачват - малко по малко с всеки изминат завой. Минахме покрай Троя, десетки сгушени градчета край морето и много, ама много маслин Ако някога ме попиташ как изглежда според мен Рая, направо ще ти покажа снимка. На Руми също:)

След като слязохме от планината вече търпение не ни беше останало. Броях километрите, намалях мащаба на картата на навигацията, Алекс неистово имитираше Магарето (от Шрек) на задната седалка, а Айвалък все така си оставаше някъде в далечината. Вече дори не ми се снимаше, исках просто да пипна морето. И, както стават хубавите неща, съвсем ненадейно стигнахме. Е имаше малко изнервяне на колата зад нас, след ато не завихме на табелата за Айвалък, а продължиме още 5 километра, но пътуването със сигурност си заслужаваше.

За всичко останало ще ти кажа друг път.
А снимките от пътуването можеш да видиш тук:)

Всички пътища водят към Дряново

Вече съм казвала, че съм била на много места в България. Ако ме попиташ обаче, кое е любимото ми място на секундата ще ти отговоря - ДРЯНОВО - малкото китно градче в полите на Стара планина. Защо? О, не знам. Със сигурност не го обичах много много като дете (да, семейна причина - баща ми е израснал тук, което означава задължително по някоя друга седмица през лятото при баба и дядо). Когото Алекс се роди преоткрих мястото. Сега където и да пътувам, минавам през него - дори за час-два, за почивка, вдъхновение или просто така. И където и да ходя не мога да се откъсна от покрайнините му. А там, повярвай, има какво да се види.

Къщата на баба и дядо

Самото градче е малко. Сгушено в подножието на Стара планина, почти по средата на пътя от Велико Търново до Габрово. Най-голямата му забележителност естествено е Дряновския манастир, пещерата Бачо Киро, футболния отбор Локомотив Дряново, кръчмите и местата за които си забравил наоколо.
Но едно по едно.

Не мога да си спомня от кога ходя в Дряновския манастир. Баба беше много набожна жена, всяка неделя през лятото ставахме рано и отивахме на службата в манастира. Там съм кръстена аз. Там кръстих и Алекс. Предупреждение - много внимавай с духовните лица в манастира. От малка бях повече от респектирана от тях, но на кръщенето на Алекс съвсем се убедих. Слушаш внимателно какво ти казва дядо поп или... То и детето забрави да плаче по едно време.
Пещерата. Там не съм ходила отдавна. Като бях дете играехме около (или направо в нея) с братовчедите ми. Сега бих искала да влезна отново, да отмия детския спомен. Но все не ми стига време (от кръчмите).
За "Локомотив" Дряново или добро, или нищо. През седмицата често бягахме до стадиона, гонихме се из (празния тогава) басейн, гледахме тренировките и викахме здраво за един от двата отбора (без значение кой). Върнах се назад във времето тази есен, на панаира на града, когато 4 годишния ми син не спря да крещи "Хайде наш`те!" и накрая се разсърди, че не го пуснах да рита с тях?!
А кръчмите същност е само една. И като се замисля може би заглавието на този пост би трябвало да е "Всички пътища водят към "Андъка". Да, защото се е случвало да изминем около 180 километра само за да обядваме там! Тази кръчма в моето детство я нямаше. Но избързвам малко. Ако си ходил до Дряновския манастир, знаеш къде се намира, ако ли пък не... ето упътване. Подминаваш църквата и слизаш по стълбичките, през тунела, по дървения мост (който всяка година се подменя!), още 50-60 метра вдясно, още едно мостче (него го имаше и преди) и си на точното място. Механа "Андъка". Невероятен миш-маш, боб-чорба по манастирски, пъстърва в керемида и домашна бисквитена торта. Най-добре е да седнеш на теферич, до реката, с чаша вино...

След като похапнеш, за да уталожиш малко тежината в една определена част на тялото си, ти предлагам да се захванеш с местата наоколо. За първото не ти трябва много време - намира се в непосредствена близост. Сини вир. Ако познаваш баща ми, при споменаването на това име следна дълъг и доста забавен разказ от неговото детство, който включва риби, плуване и шамари накрая. Ако обаче си сред онези, които никога няма да чуят тази история, ще кажа само, че Сини вир е едно приказно място. Пътят е същия като за кръчмата, но вместо вдясно, след мостчето трябва да завиеш вляво. Около 500 метра път и си на вирчето, има и един малко по екстремен (за мен, де) път(ечка), който ще те изведе над него, на скалите. лятно време е става страхотен плаж, има въжено тролейче, с помощта на което можеш да скочиш в ледените води, а да има и риба (в подмолите, по спомените на баща ми). Също така казват, че било рай за катерачите (тук нищо не мога да кажа - не съм от тях). Ако трябва да съм честна - постът можеше да се казва и "Всички пътища водят до Сини вир". Защо? Ами сети се сам (кръчма, ядене, тежина в стомаха...).
За другите места ще ти трябва превоз.
Пейна е махала на Дряново, която се намира на около 5 километра от последната къща а града. Има всичко на всичко 5 къщи, три от които са обитаеми и са пригодени за гости. Това място е вълшебно. Ако обичаш събранията с компания, с барбекю, люта ракия (не за мен, благодаря!), много рок и мързеливи летни вечери, това е твоето място. Кака беше привлечена от рекламата, че в къщата, в която бяхме е сниман "Крадецът на праскови". А ти от какво ще бъдеш привлечен?

Имението и е имение. Намира се току-преди Велико Търново, с едно малко отбиване от централния път София-Варна. С басейн, няколко къщички, страхотна градина. Не е никак усамотено - но си има своя чар. Особено след втората чаша.

Трявна няма нужда от представяне. (Имам познат, който няма да е особено доволен, че показвам Трявна като забележителност около Дряново - извинявай, Добри!). Общината, старата чаршия, малките дюкянчета - класика... Само не забравяй в края на обиколката да изпиеш чаша кафе, приготвено на пясък с бяло сладко или някакво друго сладко блаженство... Кафенето се намира в края на старата чаршия.




Накрая ще ти предложа две места, в които времето е спряло.



Преображенския манастир.

(Малкото история) Манастирът е основан през 14 век и продължава да е действащ и в момента. За съжаление няма запазени постройки от тогава (много бих искала да видя как е изглеждал по онова време). Построен е от майстор Колю Фичето. (Малко география). Намира се много близо до крепоста Царевец, на няколко километра след табелата Велико Търново на главния път за Русе. Колкото и странно да звучи (предвид факта, че благодарение на баба съм обиколила де що има манастир в този регион), за пръв път стъпих в Преображенския по Великден преди 3 години. В момента, в който слязох от колата все едно се бях върнала назад във времето. Имаше всичко на всичкотри котки, един свещенник, който по скромното ми мнение беше поне на възрастта на манастира и ние. Тишина, мир и спокойствие (е поне докато Алекс не започна да гони котките). Влязохме в църквата, дядо поп ни поздрави с " Христос Воскресе!", благослови ни, даде ни по свещичка и продължи да прави каквото там си правеше. Мястото е магическо.

Малко след Манастира по същия път, преди Самоводене отбий в ляво и ще стигнеш до античния римски град Никополис ад Иструм. (Добре, ако още не си разбрал, много си падам по такива места). Няма да ти губя времето с уроци по история или с данни и за археологическите разкопки. Просто ще те посъветвам - отдели един пролетен уикенд, качи се на колата и отиди да там. Пренеси се назад във времето, докосни останките от каменните стени, седни да починеш на античния път, затвори очи и кой знае - може да видиш частица от миналото. Успех, и да ми кажеш какво си видял;)

Всички снимки можеш да видиш тук.
А и е забравяй да провериш топлите връзки;)
До скоро!

От Ком до Емине... Почти...

Преди да кажа каквото и да било друго, трябва да се знае - до Емине не стигнахме. Да си кажа право и до Ком не успях да се кача, но опитах...
Събота сутрин е. В София е горещо, прашно и скучо. Така че след закуска натоварихме малко багаж, предимно за Алекс и потеглихме. За Берковица.
Берковица се намира на около 80 километра от София по пътя за Лом през прохода Петрохан (ако ви става лошо по завои, минете през магистрала Хемус, през Ботевград и Враца). Пътят не е особно хубав - в смисъл, че има и много дупки, но за около час и малко, много натискане на спирачката от моя страна и най-малко три микроинфаркта се стига.
Малко почивка, качваме туристите (Емо и Руми) и потегляме.
Нали не сте си помислили, че ще се катерим - аз опредлено не бях. Та с колата до хижата (новата), грабваме запасите за пикника и до най-близкото тихо място за засядане. Да, ама не.

Че натоворихме храната за пикника - натоварихме, идеята ни със сигурност беше да намерим място за пикника, само дето търсенето ни отне около три часа и половина.
Първата ни спирка беше старата хижа. Слънцето препичаше, пътят беше отъпкан от камиони на сечището, а Алекс естествено се сърдеше.

Оттук стана страшно, защото идеята за кратката разходка в събота се състоеше в изкачването на връх Ком. За протокола - ако още не сте разбрали, не си падам по катеренето на планини. Изобщо. Но пък беше забавно. Беше пълно с туристи, които за разлика от нас вече слизаха от върха.

Аз естествено бях на опашката на малката ни групичка. За свое извинение ще кажа, че бях заета да снимам красотата на пътеката. Наистина.

След около два часа, останала почти без запаси на кислород и действаща на автопилот стигнахме подножието на билото. Добре, ще призная - заслужаваше си. Гледката към т. нар. "фуния" не може да се сравни с нищо.

По нататък не продължихме. Бяхме прегладнели, уморени (не само аз) и вече ставаше хладно. Така че след кратка фото-почивка, се ориентирахме надолу. (Забелязали ли сте как пътя обратно, минава многократно по-бързо от пътя нагоре).

Върнахме се на изходната си точка и в подножието на пистата разстлахме пикника. Тук е мястото да се запитате, защо мъкнахме храната през целия път нагоре. Поуморени към 17 часа трябваше вече да се ориентираме към път към София. (И отново за бързия път обратно).
За да го чуете от мен - мрънках през целия път в планината, изпохапаха ме буболечките, имам мускулна треска и дори 5-годишния ми син е по-добър планинар от мен. Но ми хареса. Наистина.

Останалите снимки са тук.
А, да, и проверете какво още можете да видите в Берковица.

Желание за Златна рибка

Тъжно ми е. Още ме държат спомените за пясъка и слънцето, и водата. Да де ама защо - слънцето пече и в София, пясъка по улиците е достатъчен, а водата... Различно е.
По-хубаво.

Та за морето.
В петък в 17 часа излязохме от София. С две почивки (неизбежно - кафе, люлки и други такива) бяхме в Карнобат в 21 часа. На другата сутрин в ранни зори се бяхме стегнали за морето. Е, не тръгнахме веднага, разбира се. Но тръгнахме.

Кое море - къмпинг Златна рибка до Созопол. Преди месец-два преоткрих това място. Вълшебно е.Или поне беше в детските ми спомени. Тихо, почти безлюдно, мързеливо. Търсих много дълго, но така и не успях да открия снимка от онова време. Да направя разликата.
Днес почти можеш да пропуснеш входа за къмпинга - сгушен сред лъскавите хотелски комплекси около Созопол.

Плажът е страхотен - равен, тих, чист... Е, не много тих и не много чист, ама това си е наш проблем, не на морето. Мръсничко си беше, дори открих презерватив и превръзка във водата:(. Та нищо общо няма както казах със спомените ми. Иделичната къмпингова обстановка е подобрена с лъскава ВИП зона, покрита с хамаци и нарове. Има Wi-Fi, мохито и сервитьорки, които обикалят около чадърите и хавлиите. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против сервитьорките (е, добре де, бих предпочела да са сервитьори), мохитото и Wi-Fi-то, ама просто...

Хубавото е, че само на два-три метра от последния хамак има една напълно запазена ивица носталгия по старата Златна рибка - тих, спокоен и ленив и най-вече чист плаж - камъни, медузи-бебета, рачета и рибки (неидентифицирани). Стар пристан, от който са останали само ръждиви железа и табела "Скачането забранено!", дървени полуизгнили стълбички, който слизат направо от бунгалата. Приказка! Но с край.

В долния (към Созопол) й край е плажът на Марина Бийч - както сме гледали по филмите - зелени ливадки, луксозни шезлонги, тераски и коктейли.

Честно казано от трите възможности избрах средния - с камъните и ръждивото мосче. Като че ли точно тук намерих моята златна рибка - поне за малко. Под чадъра ме чакаше друга класика - цаца с бира. И едно мохито, моля!

После отново - колата, магистралата и София. Но пътя обратно беше дълъг, тъжен и поспалив. Все пак морето оснаваше зад мен. Валеше дъжд, а след Плавдив се беше обърнал един ТИР и така...

 
Върнах се.
Понеделник.
Пак на работа.
Или поне до петък.


P.S. Другите снимки са тук

Море за след няколко часа

Петък сутрин. Бретцел и кафе. Преглеждане на и-мейли, довършване на спешна работа. Отстрани изглежда ежедневно, но всъщност е доста разсеяно. Причината? Броя часовете до поредното лятно пътушествие. НА МОРЕ. Откраднати от многото задачи и дългото чакане на истинската ваканция, нямам търпение тези два дена да започнат. Бански, плажно мляко, музика и хубава книга. За всичко останало ще мисля в понеделник. Само две срещи, един доклад и около 10-тина спешни мейла ме делят от 16 часа.